Като беше мъничко момиченце, й казвах: „Дай човчица“. И то подаваше муцунка да го цункам. Днес правим същото, но вече тя е по-голяма от мен, по-красива от мен, по-умна от мен! Докато беше бебе, никога не я оставях да плаче. Току нацупи устнички да ревне за нещо и аз намирах начин да я спра. „Успокой се, мами, успокой се! Успокой се…“
Днес тя не ми дава да плача. Току притъмнее в душата ми и чувам отнякъде: „Успокой се, мами! Успокой се…“
Даде ми първородното щастие. Изпитах благодатта. Гордостта.
Сиянието да бъда майка.
На такава дъщеря.
И днес е като пиленце. Пак ми дава човчица и ме милва с крилца. Знам, че когато отлети, гнездото ще опустее. Ще потъмнее.
Но знам, че пак отнякъде ще чуя: „Успокой се, мами. Успокой се…“ И пак ще е до мен.
Защото дъщерите никога не си отиват от майките.
Никога!
Автор: Мира Добрева
Източник. Gnezdoto.net
